Само да започна да ви разказвам за начина, по който като бебе плаках на тази книга.
Не знам как го прави, но Тейлър Дженкинс Рийд знае правилата, по коСамо да започна да ви разказвам за начина, по който като бебе плаках на тази книга.
Не знам как го прави, но Тейлър Дженкинс Рийд знае правилата, по които работи сърцето ми. Текстът ѝ се лее, намира откъде да се изсипе из ведро по места и сетива, които съм смятала за недостъпни, и ме издълбава отвътре като траен отпечатък. Обичам всичко в начина ѝ на писане. Контролираните изречения, кратките метафори, изрязаните диалози с точното количество информация в тях. После и героите ѝ. Достоверни, плътни, истински. Световете, в които ги поставя са категорични, няма как да не отвориш първо нейна книга и после Google, за всеки случай да направиш проверка дали все пак не са съществували.
Това, което направи Кари Сото толкова специална, беше, че е книга за борбата и вечните опити да отскачаш едно ниво над сегашното си. Непрекъснатият вътрешен стимул, който те кара да продължаваш, който те мотивира да не се отказваш, само защото знаеш дълбоко в себе си, че си свързан с мечтата си като че с пъпна връв. От нея ти зависи живота и ако се откъснеш, ще означава едно: да спреш да дишаш.
Не ми го побира ума как в толкова чист, непретенциозен текст, плавничко Рийд извади толкова всеобхватни теми. Някои болезнени, други окриляващи - всички каращи те да преосмислиш собствения си живот и решенията в него. За мен тя е неповторима и е официално най-любимия ми съвременен автор.
Имам си любим цитат. Две кратки изречения месец след като я изчетах продължават да бърникат в раните на душата ми:
"Няма нужда да доказваш нищо на никого. Ти вече си родена перфектна."...more
Мина почти месец откакто я прочетох, а „Брилянтни създания“ неспира да се рисува във въображението ми. Не помня кога за последно попаднах нароман такаМина почти месец откакто я прочетох, а „Брилянтни създания“ неспира да се рисува във въображението ми. Не помня кога за последно попаднах нароман така остроумен, сърцат и оригинален, с никакви излишъци и недостатъци всюжета, написан леко, но проницателно; достъпен по човешки, но изцяло магичен.
Героите в книгата са реалистично описани. Хем не се разказва в дълбочина за предисториите им, хем читателят лесно борави с подадената информация и успява да подреди и да се довери на колорита им. От всички, любимец ми остава октоподът. Главите, които са от неговата гледна точка, са едни от най-завладяващите, които някога съм чела.
Засегнати са теми за загубата, за остаряването, завъзмездието, за приятелството, за вселенските правила, по които животът се случва,за любовта, за тъгата. За оставането, когато отдавна си просрочил времето си, иза преждевременното напускане. И всички те се случват на фона на морски бриз,пред погледите на животинките в аквариума, в предградия и крайбрежните ивици наградчето с напевно име Сауъл Бей. Лятната атмосфера се улавя страница след страница,светът, в който Тоува и Марсел са най-добри приятели, е въздействащ именно зарадискромността и чистотата си. Главите са кратки, разлистват се бързо, но това незначи, че не потъваш в дълбочина в историята. Финалът е затрогващ, уместен,окриляващ. Уви в рибарска мрежа емоциите ми и ме накара да поплача. Категоричнонай-хубавата книга, която прочетох това лято. Брилянта книга за брилянтисъздания. (Единственият ѝ проблем е, че сега искам октопод за домашен любимец.)
Препоръчвам да я прочетете преди края на лятото. Обещавам, че топлото усещане и надеждата, които то носи, ще потънат в симбиоза с меланхоличността на приближаващата есен. После е неизбежно да заобичате всички сезони в живота.
Много високо оценявам последователността и подробността, с която авторът е разписал историята на големия Христо Проданов. Разказът за живота му се четМного високо оценявам последователността и подробността, с която авторът е разписал историята на големия Христо Проданов. Разказът за живота му се чете плавно, бавно въвлича и омагьосва с красотата си и изведнъж се оказва невъзможно да спреш да прелистваш. Предполагам същото се случва и когато избереш алпинизма за своя пътека.
Христо Проданов е личност, която опознавам за първи път чрез тази книга и откривам противоречивата му репутация. Хвалби и критики, възвеличавания и сгромолясвания се редуваха в книгата, и макар и крайни, аз успявах да уловя честността на различните гледни точки. Съпреживях ги емоционално, докато авторът (впечатляващо за мен) е успял да запази обективността си.
И докато бях чувала за Христо Проданов, голяма част от имената на останалите български алпинисти, много, от които успяват да покорят Еверест, ми бяха непознати. Иска ми се повече да се говори за тези велики българи, повече да се чете, да се пише за тях. Да не се претупват, да не се омаловажават, да не се забравят и най-вече историите им да бъдат ползвани като уроци.
Една планина е толкова по-велика, колкото по-велики желания за подвизи предизвиква у някого. Покривът на света е нещо, което задължително трябва да се изживее. И когато в действителност е сложно, невъзможно, не за всеки да се пресегне към него, то тогава има литература, която ни чака. Много препоръчвам!
ПС: Ако имате препоръки за други книги в жанра, чакам гиии! ♡...more
Алпинистите обикновено будят не само възхищение у мен, но и едни особени неутолими копнежи към пътеките и хоризонтите, за които разказват. Не, че някоАлпинистите обикновено будят не само възхищение у мен, но и едни особени неутолими копнежи към пътеките и хоризонтите, за които разказват. Не, че някога бих имала смелостта да тръгна подире им, но така ми действат, че ме карат да вярвам как съм предопределена за тях. Затова и като хванах "Върхове и хора" бях наясно, че Людмил Янков ще остави отпечатък у мен, но не очаквах, че ще ме вдъхнови по толкова различни начини. Не само като устремен планинар, влюбен в най-високото, но и като човек, поет, писател. Книгата беше най-великата изповед, която съм чела, най-завладяващото литературно катерене, на което съм се отправяла. Разбирам защо го наричат най-добрият поет сред алпинистите и най-добрият алпинист сред поетите.
Бях много нетърпелива да разбера дали ще припозная "Четвърто крило" като новата си любима поредица и - ЙЕЙ - мога да си отдъхна!
Не лъжа - книгата е увБях много нетърпелива да разбера дали ще припозная "Четвърто крило" като новата си любима поредица и - ЙЕЙ - мога да си отдъхна!
Не лъжа - книгата е увлекателно написана. 720 страници на нощното ми шкафче/в колата ми/на бюрото ми уплашиха не малко хора, но е факт, че се четат супер бързо! Има динамика, има последователност на събитията, а хронологията и структурата на училищната година на Басгайът много ми напомни на тази в Хогуортс. Частта с насилието и смъртта не беше прекалено травмираща за вкуса ми. Обратите са очаквани, но уместни и най-важното: в книгата ИМА ДИАЛОГ! Аз преоткривам, че съм влюбена във фентъзита с диалози ♡♡♡ и във фентъзита, в които светът се разгръща постепенно, а не ти се изпльосква изведнъж от нищото с характеристики и термини, които те карат да се чувстваш лекичко умствено изостанал.
Вайълет е симпатична главна героиня, Зейдън е командир, за който всяко писна-ми-да-бъда-добро-момиче си струва да бъде напляскано, а Дейн ... струва си да бъде попляскан просто за спорта. Драконите са разкош! Цялата идея с телепатичните връзки ми е голяма слабост, а главите, в които комуникацията ставаше не на глас, а чрез мисли - едни от най-любимите ми. Битката накрая (както всяка битка във фентъзита) ме пообърка и се чудих кой крак на кого къде отива върху летящ дракон, но пак - беше СУПЕР!
Общо взето няма причина, поради която да не продължа с поредицата. Дано не забравям твърде много от сюжета, защото кой има свободно време да препрочита такива томове, без значение колко са интересни. :D
Определено книгата "Електра" ми хареса повече от книгата "Ариадна", което не знам как стана предвид, че Електра никак не ми допада като образ от гръцкОпределено книгата "Електра" ми хареса повече от книгата "Ариадна", което не знам как стана предвид, че Електра никак не ми допада като образ от гръцката митология. Също си мисля, че повече щеше да отива заглавие "Клитемнестра" и без това царицата изнесе цялата книга на плещите си. Понякога ми е зверски трудно да не анатемосвам определени герои от гръцката митология, защото това, което книгите за нея ме научиха, е че всяка история мигновено става друга, когато е от различна перспектива. Тук за първи път ми е много трудно да рилейтна към Електра, опитвам се да я разбирам, но не ми е нужно да го правя. :D
Иначе Дженифър Сейнт пише зверски увлекателно, поетично и проницателно. Разбирам, че и трета книга е на път, определено нямам търпение за следващото преживяване, което ми е приговила. ...more
Вижте само какво нещо правят смелостта, самочувствието и добрите думи, които толкова много от нас отправиха като ревю на Болницата! Ако в първата частВижте само какво нещо правят смелостта, самочувствието и добрите думи, които толкова много от нас отправиха като ревю на Болницата! Ако в първата част от поредицата, Алекс се беше гмурнала в несигурно море, тук чисто и просто си го присвоява и безстрашно навигира!
Много, много си личи колко се е отпуснала в писането си и как си е повярвала, че може да доведе историята до висините, към които я бе устремила. Героите са много по-плътни, много по-достоверни, много по-психологически обмислени, ако щете. Разписани са ясно, със заявени граници и чувства и ми беше любопитно да следя реакциите и историята през различните усещания.
Сбъдна ми се желанието за Константин! (ЙЕЙЙЙЙ) С нетърпение изчитах главите, за да стигна до тези с него, а когато четох през него позабавях, за да се насладя, колкото се може по-дълго! Алекс, справила си се чуууудесно в това да направиш morally grey character. Искам още драма! Романс? Enemies to lovers? Цяла поредица само за него? *puppy eyes*
Друго, което много ме вълнуваше докато чета, бяха сцените с операции и медицинските тематики. Страшно удоволствие е да гледаш как Алекс се е вихрила като лекар и достоверно е представила и най-сложните хирургични манипулации.
Що се отнася за сюжета - за втори път ми замая главата. По едно време спрях, за да оценя колко неща се случиха, колко още предстоят, и какъв, по дяволите, ще е изходът от цялата плетеница. Не разбирам капацитета на фентъзи авторите, не знам как побират в ума си толкова много светове и непрекъснато изместват границите им, но насладата, която ми дават, фактът, че чета и се разхождам из места, които иначе биха били несъществуващи, ми подарява несравними с друго усещания! Истинско вдъхновение си, Алекс!
Обииичам тази книга! Мисля, че от момента, в който видях в тикток видеото на Алекс Астър синопсиса ѝ - за остров, който се появява веднъж на 100 годинОбииичам тази книга! Мисля, че от момента, в който видях в тикток видеото на Алекс Астър синопсиса ѝ - за остров, който се появява веднъж на 100 години, за 100 дни, знаех, че много малко трябва за да се влюбя в нея. Нещо толкова малко, колкото: да е написана по вкуса ми!
Има една особеност при мен в четенето на фентъзи/фантастики/дистопии/митологии и всички свръхестествени жанрове. Много ми е важно усещането да се доближава до приказното. Не говоря да има само магия, но така да са навързани елементите, че да изграждат плътен, детайлен, страстен свят, в който добро се среща с лошо, отново и отново, и всеки герой пази тайна до последно, която предусещаш, че ще преобръща финала десетки пъти. Така дори и да си разгадал един/два/три книжни обрата, няма как да си успял да разгадаеш всички и неминуемо ще бъдеш изненадан в някакъв момент. И нещо по-важно - динамиката и бързите случвания те засмукват като вихър и е невъзможно да спре да ти пука за историята, докато не разгадаеш сложностите ѝ и не излезеш невредим от нея.
Алекс Астър прави това с "Искронишка". От първата страница споменава магични думи като "звездопръчка", "туфи от звезди", "кралства" и "проклятия" и до последната не те кара да забравиш в какъв свят се намираш. Представях си всичко - скалите, дворците върху тях, камерните стаи, студените подове, бляскавите дрехи, цветовете, златото, среброто, диамантите. Вълнувах се за всяка нова глава и страшно бързо обръщах страница след страница. Правилата на света на Алекс Астър бяха сложни и заитригуващи, темите и опасностите, които вкарваше във всяка демонстрация - също. Героите ѝ до последно пазеха своите козове и най-тъмни тайни и за някои от тях изобщо не подозирах.
Няма да пропусна и любовта си за романсите тип врагове-до-любовници и slow-burn. Според мен врагове-до-любовници много нямаше, но самата идея, че двама от владетелите са поставени в пряка конкуренция си беше обогатяваща и даваше поле за изява. Толкова сладки ми бяха тези моменти на нетърпеливо чакане какво ще се случи с Грим и Айсла. Имаше много страст и точната доза от фенсървис, която очаквах в определени моменти. Дори финала - с усложняването и включването на трети човек - не ме напрегна, а напротив още повече ме кара да се заигравам с идеята за тях двамата и какво ще им е продълженито във втората част.
С едно изречение - отдавна чаках точно тази книга. Бях се затъжила за жанра, а тук си имаше всичко нужно, за да захрани липсите ми. Нямам търпение за ноември месец и втората част, дано "Сиела" успеят бързо да я издадат!
Дженифър Сейнт пише с достатъчно количество художествени средства, за да развълнува. Трябва да призная, че тук - за разлика от други книги в жанра, саДженифър Сейнт пише с достатъчно количество художествени средства, за да развълнува. Трябва да призная, че тук - за разлика от други книги в жанра, самата хронология и история на събитията ми доскучаваше на моменти, та съм почти сигурна, че ако н�� беше вълнуващият начин на разказване, щях да оставя "Ариадна" по средата.
Добре, че не го направих, защото след някоя друга страница, не само историята за съдбата на сестрите от Крит събуди желанието ми за повече отговори, но и в комбинация с лиричните изречения, неизбежно романът се настани навътре в душата ми и обеща дълго да се изле��ава там.
Все по-често авторите на книги за гръцка митология се фокусират върху възприятията на жените от онова време. Мисля, че в "Ариадна" най-дълбоко и откровено са представени преживяванията им в сравнение с други книги в жанра, които съм чела. В темите около жената, които са актуални и днес, се припознавах отново и отново, а именно- да не бъдем послушници, да се противопоставяме на порядките, да лекуваме сами разбитите си сърца, да си бъдем самодостатъчни, да отглеждаме и децата, и домакинствата, и кралствата си, ако щеш. Без да обожествяваме никой мъж в живота си. <3
Любимата ми част от книгата обаче си остава въпросът за майчинството и как то беше представено реалистично. Едновременно в най-красивата, напевна, осмисляща негова страна през образа на Адриадна и в най-ужасяващата, заблуждаващата, неуверената му страна през образа на Федра. Намерих неща от себе си и в двете от тях.
Не знаех къде ще свърши историята. Затова финалът го намерих за съкрушителен и дори се върнах няколко пъти, за да препрочета изречения от последните глави с надежда, че все нещо ще се промени.
Also, нямам търпение за летните нощни небета, за да мога да си огледам с нови очи короната на Адриана в съзвездията. ♡
Цял живот търсиш някого, с когото да остарееш, а когато го намериш, вече не искаш да остарявате заедно. Искаш да живеете.
Нямам адекватен отговор на вЦял живот търсиш някого, с когото да остарееш, а когато го намериш, вече не искаш да остарявате заедно. Искаш да живеете.
Нямам адекватен отговор на въпроса - защо чак сега се докопах до книга на Даян Шаер? По-важното е, че първата ми нейна книга с лекота си извоюва пътя до любимите ми романи. "Има ли места в рая?" е едновременно вдъхновяваща, ужасяваща, затрогваща, разтапяща, стъписваща. Разкъсваше ми сърцето и го събираше отново.
Чета из ревютата и виждам как има читатели, които са я открили за драматична. Напротив - аз си мисля, че е безкомпромисно достоверна и реалистична. Даян Шаер не е спестила нито една гротескна и осквернителна ситуация, която съпътства войната. Мисля, че когато се пише за подобен терор, трябва да се пише точно така - всичките брутални събития да бъдат назовани по най-ужасяващия начин. Да те накара да извърнеш глава, да запушиш уши, просто да ти се иска да пропуснеш страниците, когато стане твърде описателно. Точно това направи с мен средата на книгата. Имаше сцени, които ме караха да се чувствам толкова погнусена, колкото и когато четох "Хиляди сияйни слънца".
И на фона на ужаса на войната в Сирия, Даян Шаер великолепно изписва и надеждата. С лирични метафори, много дълбочина на душите на героите, засилва максимата, че любовта наистина е тази, която движи всички ни. Дори когато си мислим, че я няма. Особено, когато си мислим, че я няма. Тогава оказва се, че любовта е единственото нещо, което войната не може да унищожи.
Определено ми даде една нова перспектива за сирийците, бежанците и кризата в Сирия. Ето защо е хубаво да се четат художествени книги по актуални въпроси - после и да искаш, няма как да бъдеш безразличен, да се преструваш, че нещо не е там и не унищожава история, поколения, животи само на някакви си никакв�� километри.
Имаше точно тази остроумност в главната героиня, която очаквах, точно тази свръхатрактивност на главния героТази книга беше точно това, което очаквах.
Имаше точно тази остроумност в главната героиня, която очаквах, точно тази свръхатрактивност на главния герой, която очаквах, точно по начина, по който очаквах им започваха и завършваха проблемите, точно, каквото ми се искаше (и очаквах) беше нивото на пиперливите сцени. Вероятно в други дни щях да намеря романчето за посредствено и скучно, критично гледайки - с не много по-различни герои от първата книга на Али Хейзълууд, но точно в този период, именно всичко познато, на което се натъкнах, го превърна в една от най-очарователните любовни/smut книги, които съм хващала.
Бонус точки дават и академичните теми, които бяха засегнати. Направиха невронауката още по-секси. :D
Аххх, тази книгааа! Макар че имах леки проблеми с някои моменти, цялостната атмосфера, която М.Л.Рио изгради, и чувствата, които отприщи в мен, обезсмАххх, тази книгааа! Макар че имах леки проблеми с някои моменти, цялостната атмосфера, която М.Л.Рио изгради, и чувствата, които отприщи в мен, обезсмислят колебанията ми да дам по-малко от пет звезди!
"Всички сме злодеи" започна бавно. Историята ми се разгръщаше тромаво, може би през първите 100-тина страници ми беше все тая за героите и накъде отиват, но предполагам, че това е нормално, когато главните ти герои са не един, а цели седем. Когато започна втората част - "действие второ" - тръпката ме догони. Изведнъж се почувствах въвлечена в мистерията и просто си знаех, че до финала ще има повече обрати, отколкото очаквах към средата.
Много ми допаднаха отношенията между героите. Усетих близостта им, а разговорите, в които се преплитаха и лични признания, и любов към шекспировите пиеси, бяха честни и многопластови. В този роман за пореден път срещнах темата за силата на думите и силата на емоциите, които катализират хората на изкуството. Само дето магията беше двойна, защото тук бяха представени тъмните им страни - по един разрушаващ и деструктивен начин.
Любовта се прокрадваше постоянно - към театъра, към Шекспир, към сцената, към приятелите и любовниците. Омразата я следваше неотлъчно - все по същите теми. Това направи романът дълбокосмислен и усещането за свързаност и комплексност само обогати повествованието.
Препоръчвам го за моментите, в които ви се чете книга без очаквания, бавно и постепенно. Също и за всички фенове на Виктория Шуаб - (много препратки към нейния "Злодей" си правих :))
"Представи си, че стоиш на скала с изглед към океана. Вятърът развява косите ти. Слънцето залязва. Тялото и душата ти копнеят за едно нещо. Един човек"Представи си, че стоиш на скала с изглед към океана. Вятърът развява косите ти. Слънцето залязва. Тялото и душата ти копнеят за едно нещо. Един човек. Чуваш стъпки зад себе си. Обръщаш се. Кой е там?"
Единственото нещо, което не ми хареса, беше липсата на задълбаване между някои преходни моменти към края на книгата. Всичко останало беше толкова добро, че преди да завърша книгата, започнах да страдам, че ще я завърша ♡
Хубавото на интригуващите поредици е, че просто нямаш търпение за финала, но съвсем сериозно те плаши идеята за това как може да свърши историята. Броя дните до откритието!
Много различна книга. Пълна е със загадки, анаграми, ключове, с което мистерията освен усещане, се превръща и в главно действащо лице.
Имам си любим геМного различна книга. Пълна е със загадки, анаграми, ключове, с което мистерията освен усещане, се превръща и в главно действащо лице.
Имам си любим герой, защото Грейсън ♡ А главната героиня - Ейвъри, не е типичната тинейджърка, дори напротив. Автентично са представени тревожностите ѝ, самотата ѝ, дори какофонията, която се случва в главата ѝ. Интелигентна е, с несладникава красота и edgy характер, което прави по-лесно харесването ѝ.
Сюжетът задържа вниманието до последно, писането е леко и ненатрапчиво и има достатъчно обрати и изненадващи сцени, които поддържат динамиката. Мрачна е на моменти, на други интензивна, и хем те кара да искаш да получиш отговори, хем те подтиква да поставяш под съмнение всеки един от тях. Раздвижва мозъка, определено.
Втората е на път, но едно обещаващо начало, thanks, Ис ♡
Отворих страниците ѝ и изведнъж беше лятото на 2000 година, аз бях на село, под стария бадем, седнала на големия дънер, реТази книга е бъдеща класика.
Отворих страниците ѝ и изведнъж беше лятото на 2000 година, аз бях на село, под стария бадем, седнала на големия дънер, редом до баба и слушах в захлас в историите ѝ от едно време. Там където въображението ми ме отвеждаше, докато слушах за текезесета, ниви, гунки, герани, седянки и убийствена работа на полето, на същото място ме потопи и повествованието на романа. Продължаваше от там, откъдето бяха спрели историите на баба. А аз имах нужда да послушам.
Към средата на книгата, когато се смениха раказите на Цвета и Таня, поизгубих сюжета емоционално и ми отне време за да се върна обратно в първоначалното силно усещане. Все пак Вилия Борисова майсторски оформи финала на историята и успя да ме остави и озадачена, и объркана, и погнусена, и развълнувана. И въпреки, че през целия роман ме дебнеше едно усещане, че ще продължат да излизат тайни сред тайните и до последно не се доверих на никого от героите, пак останах изненадана накрая.
Малко е тъжно, че това ще е последната история на авторката. Поне се е постарала да е пълна с противоречия и вълнения.
Грабна ме и искрено ме забавлява от началото до края!
Олив е глътка свеж въздух сред масовката главни героини. Амбициозна, устремена, доста нърди и сврГрабна ме и искрено ме забавлява от началото до края!
Олив е глътка свеж въздух сред масовката главни героини. Амбициозна, устремена, доста нърди и свръхзабавна. На няколко пъти си хилотих глуповато из страниците на книгата. Допадна ми колко автентично авторката е изградила образа ѝ, както ѝ проблемите, които една жена, която иска да се развива в научните сфери (и особено в мъжкарски среди), неминуемо среща.
Романсът между Олив и Адам започва бавно и завършва.. ами огнено :D. Споделям и колко очарована бях от препратките и огледалните сцени, като истински ценител на тези литературни похвати.
Не мога да кажа, че стилът на писане на Али Хейзълууд е любимият ми, както и че във всеки един етап от книгата, сюжетът блестеше от оригиналност, та затова махам едната звезда. Но дори и така - "Хипотеза за любов" е приятна, увличаща, разпускаща и лека история, подходяща за един дъъъълъг уикенд на плажа през лятото.
“Страстта е... това е огън. И огънят е страхотен, човече. Но ние сме направени от вода. Водата е начинът, по който продължаваме да живеем. Водата е то“Страстта е... това е огън. И огънят е страхотен, човече. Но ние сме направени от вода. Водата е начинът, по който продължаваме да живеем. Водата е това, от което се нуждаем, за да оцелеем.”
Нали знаете онова чувство, когато затворите добра, ама наистина добра книга, и сякаш близък приятел си е тръгнал от вас. Не, сякаш най-близкият ви човек си е тръгнал от вас. Втора книга на Тейлър Дженкинс Рийд чета и за втори път помита всичко в мен, разхвърля ми емоциите навсякъде, само за да ми даде глътка спокойствие сред създадения хаос.
Нестандартно представена история през формата на интервю. Ще кажете, звучи несериозно и неизчерпателно, но напротив, Рийд майсторски успява да вмъкне цялата палитра в съдържанието. Изказкът ѝ наелектрезира, музикалните вметки са толкова достоверни, че изведнъж те пренасят на турне с рок група из Щатите, а начинът, по който описва, съживява и героите, и местата, и самото вдъхновение дори.
Обожавам Били. Обожавам акцентът върху вътрешната му борба почти през целия му живот, заради която успява да твори. И тъгата на Дейзи. Близостта между двамата, сродността, която вярвам, че само хора, родени да създават изкуство, могат да споделят един към друг. Обожавам идеята за вярата в хората, неотлъчната любов към някого, тази всеопрощаващата. Обожавам различията в героите, които обаче ги сближават и ги превръщат в най-успешната рок група на 70-те години. Всичко в тази книга кънти и съм много щастлива, че толкова бавно я прочетах, че мога да кажа, че я изживях напълно.
Отвореният финал хем ме развълнува, хем ме разочарова, защото почти физически усещах как ми е нужно да знам още за живота на героите. И както стана и с Евелин, затварям последната страница и искам да си пусна музиката на бандата и да се разровя в търсачките, за да чета повече за тях. Утешителната награда този път я има заради едноименния сериал на Amazon, който се надявам скоро да е при нас. ♡
И последно, страхотно обичам такива редки книги, които засядат надълбоко в сърцето ми и ме влюбват в четенето. Как да не си пазя петте звезди именно за подобни водовъртежи от емоции - 5/5 ★
Loading...
