Maria Yankulova's Reviews > Птиците умират сами

Препрочитам романа, който съм чела на крехките 17г. Няма идея как и колко съм го осмислила по онова време, но имам изключително жив спомен колко силно ми въздейства, колко плаках и колко ясно виждам сцената, в която Меги тича по плажа към Ралф Де Брикасар ❤️❤️❤️

Нямам навика да препрочитам книги, все съм устремена към новите заглавия, с които ме очаква среща, а има и още нещо - страхувам се дали към днешна дата бих оценила подобаващо всички онези класики, които толкова ме впечатляваха и ми въздействаха в гимназията.

Затова пристъпих много плахо към препрочита на “Птиците умират сами”. Няма да ви занимавам с анализ на прочетеното. Ясно е - книгата е ВЕЛИКОЛЕПНА! Абсолютно уникална семейна сага за рода Клиъри и живота им в имението Дройда.
Толкова много теми има, че за книгата може да се дискутира с часове. Това, което ме изненада (освен как на практика нищо не помня от историята, освен разбира се романтичната нишка) е, че именно точно любовта между Меги и Ралф Де Брикасар не ме впечатли, не ме натъжи и не ме трогна, както преди години. Дали е опит, много прочетени книги и десетки други любовни истории или просто с годините ставам цинична, но тази нишка в книгата не беше водеща за мен този път. Да развълнувах се, ядосах се и намразих Отец де Брикасар, но други неща привлякоха вниманието ми - отношенията между Фий и Пад, деца-родители, братя-сестри.

Не съжалявам, че отделих време за този препрочит и само мога да препоръчам на всички, които още не са чели романа.