What do you think?
Rate this book
Рана
Какво е саможертвата? Да загинеш на бойното поле в името на отечеството или да спасиш живота на едно дете?
Сава е бежанец от пепелищата на Одринска Тракия след Балканските войни, сега студент по право в София. Елиза е генералска дъщеря, талантлива пианистка, сега в последния клас на Музикалното училище. Любовта им е невинна и кратка — новата, голяма световна война ще прати младия идеалист в школа за запасни офицери, а през септември 1916-а ще го отведе на Добруджанския фронт, където съдбата го среща с мобилизиран румънски писател и четиригодишно сираче.
Затрогващ и хуманен, “Рана” e отзвук от жестоките болки на една окрилена от идеализъм, но разкъсвана от безпощадни конфликти България, в която лични и национални рани са все още незараснали.
Захари Карабашлиев разгръща някои от най-непознатите страници на българската история, за да ни увлече в зареден с напрежение, но и лиричен разказ за героизъм, нежност и надежда.
Сава е бежанец от пепелищата на Одринска Тракия след Балканските войни, сега студент по право в София. Елиза е генералска дъщеря, талантлива пианистка, сега в последния клас на Музикалното училище. Любовта им е невинна и кратка — новата, голяма световна война ще прати младия идеалист в школа за запасни офицери, а през септември 1916-а ще го отведе на Добруджанския фронт, където съдбата го среща с мобилизиран румънски писател и четиригодишно сираче.
Затрогващ и хуманен, “Рана” e отзвук от жестоките болки на една окрилена от идеализъм, но разкъсвана от безпощадни конфликти България, в която лични и национални рани са все още незараснали.
Захари Карабашлиев разгръща някои от най-непознатите страници на българската история, за да ни увлече в зареден с напрежение, но и лиричен разказ за героизъм, нежност и надежда.
328 pages, Paperback
Published October 23, 2023
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 55 reviews
September 23, 2024
Най-тежката национална рана е невежеството, струва ми се. Невежия го претопяват, унищожават и манипулират най-лесно. А българската история е пълна с невежество, редувано на равни интервали с пропаганда. Като не познаваш себе си, как ще познаваш другите? Като не познаваш историята си, си обречен да я повтаряш.
————
Предишният (и единствен) роман на Карабашлиев, който съм чела - ”Хавра” - не само не ми хареса, а ме раздразни с безцелното си словоизливане и с шествието от нелепи случайности, направляващи действието, както и с недостоверно уловен исторически период.
Добрата новина е, че тези недостатъци в “Рана” са до голяма степен загладени, а писането е по-леко. Ясната историческа нишка тук е далеч по-стройна, по-достоверна, без криволичене и без своеволни отклонения. Епохата “диша”. Съпътстващите я из страниците въпроси за “логиката” на войната и етническото прочистване, същността на патриотизма, травмите на историята, жизненоважната роля на паметта, са неотделимо свързани с избрания драматичен период на първата световна и на балканските войни.
България от 2023 г. е до голяма степен продукт на пропилените шансове от 1903, 1913 и 1918 г. Тази историческа рана ни формира, каквито сме днес. Дали е заздравяла? И да, и не. Да, защото животът - за щастие - не спира, а на земята не и пука чия е, пръстта си е все така безразлична. И не. Защото същите онези тарикати, пряко виновни за националните катастрофи, си ги отглеждаме и обичаме и днес в нови форми, и тъкмо те ни диктуват що е право и патриотизъм, докато си пълнят джобовете далеч от светлините. А травмите на Тракия и Македония са в почти всяко семейство няколко поколения назад (включително и в моето).
Карабашлиев успява да прокара достатъчно паралели между днес и 1913 г. и 1916 г., което ме радва, макар на моменти да ми беше някак предпазливо безпосочно. Успява и да поднесе в светлината на прожектора един вододел в историята ни, който никога не е спирал да ни влияе. Също така Сава Сотиров като млад подпоручик, получил куршум още в първата си битка в Добруджа, ми беше изключително мил, искрен и силен герой. Редовете, които са му посветени, са най-гладките.
Четенето обаче натежава в един момент от тъпчене на едно място към средата, където известен брой страници биха могли да отпаднат, без нищо съществено да се изгуби.
Също така натрупаното сюжетно напрежение, доста сръчно нагнетено в началото, не намира най-доброто си разрешение, според мен, и на моменти се върти в кръг. А и краят ме накара да повдигна вежди - да, вписва се, но не изцяло и можеше да се намери и друго въздействащо решение.
————
Историята не е “мъртва” материя, ако и да работи с вече мъртви обекти, а в нея се крият скритите невзривени все още мини и неоткрити безценни съкровищата за бъдещето. Често обаче объркваме кое какво е за тези две неща, и упорстваме в заблудата си.
————
Предишният (и единствен) роман на Карабашлиев, който съм чела - ”Хавра” - не само не ми хареса, а ме раздразни с безцелното си словоизливане и с шествието от нелепи случайности, направляващи действието, както и с недостоверно уловен исторически период.
Добрата новина е, че тези недостатъци в “Рана” са до голяма степен загладени, а писането е по-леко. Ясната историческа нишка тук е далеч по-стройна, по-достоверна, без криволичене и без своеволни отклонения. Епохата “диша”. Съпътстващите я из страниците въпроси за “логиката” на войната и етническото прочистване, същността на патриотизма, травмите на историята, жизненоважната роля на паметта, са неотделимо свързани с избрания драматичен период на първата световна и на балканските войни.
България от 2023 г. е до голяма степен продукт на пропилените шансове от 1903, 1913 и 1918 г. Тази историческа рана ни формира, каквито сме днес. Дали е заздравяла? И да, и не. Да, защото животът - за щастие - не спира, а на земята не и пука чия е, пръстта си е все така безразлична. И не. Защото същите онези тарикати, пряко виновни за националните катастрофи, си ги отглеждаме и обичаме и днес в нови форми, и тъкмо те ни диктуват що е право и патриотизъм, докато си пълнят джобовете далеч от светлините. А травмите на Тракия и Македония са в почти всяко семейство няколко поколения назад (включително и в моето).
Карабашлиев успява да прокара достатъчно паралели между днес и 1913 г. и 1916 г., което ме радва, макар на моменти да ми беше някак предпазливо безпосочно. Успява и да поднесе в светлината на прожектора един вододел в историята ни, който никога не е спирал да ни влияе. Също така Сава Сотиров като млад подпоручик, получил куршум още в първата си битка в Добруджа, ми беше изключително мил, искрен и силен герой. Редовете, които са му посветени, са най-гладките.
Четенето обаче натежава в един момент от тъпчене на едно място към средата, където известен брой страници биха могли да отпаднат, без нищо съществено да се изгуби.
Също така натрупаното сюжетно напрежение, доста сръчно нагнетено в началото, не намира най-доброто си разрешение, според мен, и на моменти се върти в кръг. А и краят ме накара да повдигна вежди - да, вписва се, но не изцяло и можеше да се намери и друго въздействащо решение.
————
Историята не е “мъртва” материя, ако и да работи с вече мъртви обекти, а в нея се крият скритите невзривени все още мини и неоткрити безценни съкровищата за бъдещето. Често обаче объркваме кое какво е за тези две неща, и упорстваме в заблудата си.
November 10, 2023
Историческата проза, особено когато дълбае в националните ни травми, е много опасна територия. Захари Карабашлиев излиза невредим от това минно поле, в което дебнат патосни клишета, фанатизъм, предразсъдъци, идеологическа натовареност, комплекси за малоценност и в същото време чувство за превъзходство (да, последните две удобно си съжителстват в една и съща мисловна рамка). От начина, по който се осмислят исторически теми в литературата, зависят много неща, включително резултатите от изборите и стандарта на живот. Цели поколения след нас ще имат шанса да прочетат тази книга и да започнат осмислянето на миналото по начин спокоен, уравновесен, контекстуален и грамотен. За настоящите нещата са до голяма степен изпуснати, а пространството, което оставят невежеството и фактологичните празноти, бързо се изпълва от злобната риторика на крайни националисти, изкусни манипулатори на миналото и настоящето, които налагат безалтернативен прочит на събитията – такива, в които сме вечно битите, малките хора, жертви на зли сили и световни конспирации, хронично ближещи стари рани, които периодично се разчоплят според дневния ред.
Затова темата не просто не е безобидна, тя е взривоопасна.
Захари Карабашлиев се е спрял на два пределно чувствителни исторически епизода – сякаш нарочно е подбрал такива, в които сме на нож (и буквално) срещу съседите – Междусъюзническата и Първата световна война. Студентът по право Сава Сотиров е мобилизиран на добруджанския фронт, раняват го още в първата битка, а окото на камерата ни връща три години по-рано, когато след разгрома от лятото на 1913 г. Сава и семейството му изживяват върховното премеждие на бягащи от турската войска, заедно с десетки хиляди българи от Одринска Тракия. Съвсем скоро историческата ирония ще обърне местата на врагове и съюзници и палачите на тракийските българи ще воюват редом с жертвите си в поредната война. Едрият план на разказа, историята на драматичния екзодус от 1913-та с преминаването на река Арда, както и баталните сцени в Добруджа, са предадени превъзходно. По-кратките сцени от буржоазна София пресъздават по много симпатичен начин духа на онова време. Витае и духът на Борис Дрангов, личен кумир на главния герой. Но по-важен е цялостн��ят писателски тон на умереност и отношението към своето и чуждото, към уважението спрямо фактите, в представянето на повече от една гледна точка. В този смисъл книгата е рядко явление, което отдава уважение и почит към родната болка, отчитайки обаче и взаимните рани, които си нанасяме по съседски. Съдържа и намигване към актуалните теми днес – върховенството на закона, правото и справедливостта, личното и колективното, паметта.
Все повече се убеждавам, че национализмът е психично заболяване, чието лечение минава през четене на добра литература, образование, което формира толерантност и ши��ока мяра за нещата. И много, много дълъг оздравителен процес.
Затова темата не просто не е безобидна, тя е взривоопасна.
Захари Карабашлиев се е спрял на два пределно чувствителни исторически епизода – сякаш нарочно е подбрал такива, в които сме на нож (и буквално) срещу съседите – Междусъюзническата и Първата световна война. Студентът по право Сава Сотиров е мобилизиран на добруджанския фронт, раняват го още в първата битка, а окото на камерата ни връща три години по-рано, когато след разгрома от лятото на 1913 г. Сава и семейството му изживяват върховното премеждие на бягащи от турската войска, заедно с десетки хиляди българи от Одринска Тракия. Съвсем скоро историческата ирония ще обърне местата на врагове и съюзници и палачите на тракийските българи ще воюват редом с жертвите си в поредната война. Едрият план на разказа, историята на драматичния екзодус от 1913-та с преминаването на река Арда, както и баталните сцени в Добруджа, са предадени превъзходно. По-кратките сцени от буржоазна София пресъздават по много симпатичен начин духа на онова време. Витае и духът на Борис Дрангов, личен кумир на главния герой. Но по-важен е цялостн��ят писателски тон на умереност и отношението към своето и чуждото, към уважението спрямо фактите, в представянето на повече от една гледна точка. В този смисъл книгата е рядко явление, което отдава уважение и почит към родната болка, отчитайки обаче и взаимните рани, които си нанасяме по съседски. Съдържа и намигване към актуалните теми днес – върховенството на закона, правото и справедливостта, личното и колективното, паметта.
Все повече се убеждавам, че национализмът е психично заболяване, чието лечение минава през четене на добра литература, образование, което формира толерантност и ши��ока мяра за нещата. И много, много дълъг оздравителен процес.
November 25, 2023
"Засвирват още по-високо за атака кавалерийските тръби, гръмва сякаш отникъде и военен оркестър "Шуми Марица", пищят офицерски свирки, цвилят коне и ново тъмно, ядно ура се разнася, уголемено от мъглата. И като изпод копитата на конницата самите хълмове се раздвижват - като разбудени след сън от векове хански воини, - оживяват и се извайват в пехотинци, които се завръщат в див устрем да си върнат отново позициите, да прогонят враговете си отвъд, отвъд, където и да е това отвъд, каквото и да е това отвъд."
Смятам, че трябва да бъдем честни в оценките си за автори, особено за българските, да се абстрахираме от личните си предпочитания и симпатии. И колкото не харесах предната книга на Захари Карабашлиев, а далечният ми романс с 18% сиво вече съвсем да е избледнял, тази книга страшно много ми хареса.
В "Рана" Карабашлиев е събрал адски много информация, личи си и пристрастието му към темата за националното самосъзнание и двете Балкански войни. Най-вече си личи, че тази книга е писана с огромно уважение към темата, с щателно проучване и много прецизно отразяване на историческите събития. За мен това е много добър български исторически роман и много се радвам, че авторът е писал по тема, която го вълнува. Усеща се колко е искрен през цялото време.
В "Рана" проследяваме пътя на Сава - бежанец от Одринска Тракия и подпоручик на добруджанския фронт. Образът на Сава е прототип на тези големи имена в българската военна история, които изнасят двете нациноални катастрофи на раменете си. Но образът на войника, далеч не е толкова идеализиран.
В историята са противопоставени героичното с животинското, което провокира бойното поле. Реторичните въпроси за добрите и лошите, за героите и враговете са огледални. Хуманизмът е издигнат над всичко и е показан в няколко др��бн��, но ключови жеста в историята.
Бойното сцени из плодородните полета на Добруджа са описани страхотно, но най-много ме смрази и впечатли разказът на Сава за бягството им от Одринска Тракия.
"Рана" повдига много провокативни въпроси за националното самосъзнание, патриотичната гордост и принадлежността ни към родното място. Но не отрича с лека ръка нито едно, просто през думите на Сава се пита - не можеше ли да бъде иначе?
Много ми хареса и структурата на романа, като той си остава четивен, нещо характерно и за други книги на автора.
Образът на Елиза, разбирам защо е включен, но ми беше излишен. Тя самата като персонаж просто трябваше да покаже образованите български дами от това време, но нищо повече.
Има едно нещо, кое��о не ми допадна :), от чисто субективна гледна точка. В т.нар. Осколки в края на книгата, кратката историческа справка за полковник Борис Дрангов. След инцидент в пловдивската столова, той за наказание и понижен и изпратен в Лом - в конен полк.
Без да претендирам за исторически свръхпознания, трябва да отбележа, че една от гордостите на моя роден град е именно историята на 2-ри Ломски конен полк, който не е просто военно учреждение. Това е една от най-елитните военни части, от Съединението до Септемврийското въстание, която е единствената пленила в бой руско знаме.
Историята на този забравен и легендарен полк сама заслужава отделна книга.
Така де, Дрангов не е отишъл, в който и да е полк, впрочем и той и полка имат паметници в града. :)
А най-любопитното е, че обелискът на ломския полк, създаден от Кирил Шиваров със събрани средства от войници и офицери, от години стоеше забравен в старите казарми, като по чудо оцелял по време на комунизма. (все пак издигат в памет на загиналите ''царски'' кавалеристи)
В бележките на автора той пише, че тази книга е посветена на всички тези незнайни воини, които са дали живота си за България. Кой ги помни? От нас зависи. Посвещението на тази книга “на незапомнените”, за мен беше най-доброто като мотив и отдаване на почит.
А на обелиска в ломските казарми има три надписа - три цитата.
От Ботев „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“, Вазовите думи „Българийо, за тебе те умряха“ и цитат от Ницше - “Най- ценните победи в историята са изписани с кръв“.
Препоръчвам "Рана" кат�� чудесен български исторически, но и безкрайно човечен роман. Препоръчвам и постановката "Народът на Вазов" в Народния театър, в която също е отдадена чест на големите български генерали.
"Паметник идва от памет. Но паметта за онова време вече е заличена. И ако няма спомен за знатните офицери, какво остава за хилядите загинали подофицери и редници, за десетките, стотици хиляди бежанци? Кой помни техните страдания и кой ще ги разкаже?
Затова и посвещавам тази книга на незапомнените."
Смятам, че трябва да бъдем честни в оценките си за автори, особено за българските, да се абстрахираме от личните си предпочитания и симпатии. И колкото не харесах предната книга на Захари Карабашлиев, а далечният ми романс с 18% сиво вече съвсем да е избледнял, тази книга страшно много ми хареса.
В "Рана" Карабашлиев е събрал адски много информация, личи си и пристрастието му към темата за националното самосъзнание и двете Балкански войни. Най-вече си личи, че тази книга е писана с огромно уважение към темата, с щателно проучване и много прецизно отразяване на историческите събития. За мен това е много добър български исторически роман и много се радвам, че авторът е писал по тема, която го вълнува. Усеща се колко е искрен през цялото време.
В "Рана" проследяваме пътя на Сава - бежанец от Одринска Тракия и подпоручик на добруджанския фронт. Образът на Сава е прототип на тези големи имена в българската военна история, които изнасят двете нациноални катастрофи на раменете си. Но образът на войника, далеч не е толкова идеализиран.
В историята са противопоставени героичното с животинското, което провокира бойното поле. Реторичните въпроси за добрите и лошите, за героите и враговете са огледални. Хуманизмът е издигнат над всичко и е показан в няколко др��бн��, но ключови жеста в историята.
Бойното сцени из плодородните полета на Добруджа са описани страхотно, но най-много ме смрази и впечатли разказът на Сава за бягството им от Одринска Тракия.
"Рана" повдига много провокативни въпроси за националното самосъзнание, патриотичната гордост и принадлежността ни към родното място. Но не отрича с лека ръка нито едно, просто през думите на Сава се пита - не можеше ли да бъде иначе?
Много ми хареса и структурата на романа, като той си остава четивен, нещо характерно и за други книги на автора.
Образът на Елиза, разбирам защо е включен, но ми беше излишен. Тя самата като персонаж просто трябваше да покаже образованите български дами от това време, но нищо повече.
Има едно нещо, кое��о не ми допадна :), от чисто субективна гледна точка. В т.нар. Осколки в края на книгата, кратката историческа справка за полковник Борис Дрангов. След инцидент в пловдивската столова, той за наказание и понижен и изпратен в Лом - в конен полк.
Без да претендирам за исторически свръхпознания, трябва да отбележа, че една от гордостите на моя роден град е именно историята на 2-ри Ломски конен полк, който не е просто военно учреждение. Това е една от най-елитните военни части, от Съединението до Септемврийското въстание, която е единствената пленила в бой руско знаме.
Историята на този забравен и легендарен полк сама заслужава отделна книга.
Така де, Дрангов не е отишъл, в който и да е полк, впрочем и той и полка имат паметници в града. :)
А най-любопитното е, че обелискът на ломския полк, създаден от Кирил Шиваров със събрани средства от войници и офицери, от години стоеше забравен в старите казарми, като по чудо оцелял по време на комунизма. (все пак издигат в памет на загиналите ''царски'' кавалеристи)
В бележките на автора той пише, че тази книга е посветена на всички тези незнайни воини, които са дали живота си за България. Кой ги помни? От нас зависи. Посвещението на тази книга “на незапомнените”, за мен беше най-доброто като мотив и отдаване на почит.
А на обелиска в ломските казарми има три надписа - три цитата.
От Ботев „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“, Вазовите думи „Българийо, за тебе те умряха“ и цитат от Ницше - “Най- ценните победи в историята са изписани с кръв“.
Препоръчвам "Рана" кат�� чудесен български исторически, но и безкрайно човечен роман. Препоръчвам и постановката "Народът на Вазов" в Народния театър, в която също е отдадена чест на големите български генерали.
"Паметник идва от памет. Но паметта за онова време вече е заличена. И ако няма спомен за знатните офицери, какво остава за хилядите загинали подофицери и редници, за десетките, стотици хиляди бежанци? Кой помни техните страдания и кой ще ги разкаже?
Затова и посвещавам тази книга на незапомнените."
February 12, 2024
Хареса ми последната част Осколки. Хареса ми, че тук-там имаше изречения, които бяха много български, като троубек към Йовков. Мога да кажа и какво не ми хареса, но нямам желание.
November 9, 2023
Съвсем наскоро в книжарниците се появи „Рана“. В новия си роман Захари Карабашлиев ни връща към събитията на Добруджанския фронт през септември 1916 г., по време на Първата световна война, и една по-слабо позната страница от историята ни - трагичната участ на десетки хиляди българи в Одринска Тракия, които са убити, тормозени, ограбени или прокудени от домовете си през 1913 г.
„Рана“ е красив, смел и пропит от човечност опит за осмисляне на най-светлите и най-мрачните страни на човешката природа във вид на художествена творба, вдъхновена от реални събития отпреди повече от век. Преплитайки историята на главния герой, български бежанец от Одринска Тракия, който като студент по право в София е мобилизиран на Добруджанския фронт, и колективната история на българите във и извън пределите на страната в началото на XX век, авторът ни заставя да се замислим за войната и за болката, тъгата, съмненията, омразата, спомените и надеждата за мир, справе��ли��ост и разбирателство, които тя неизбежно ни завещава.
Разказ за греховността на войната като източник на смърт, разруха, ненавист, жажда за мъст и бъдещи войни, „Рана“ е болезнено актуален в контекста на войната на Русия срещу Украйна, войната между Израел и групировката „Хамас“ в ивицата Газа и множеството други войни и прояви на насилие, които всекидневно изпепеляват човешки животи в различни части на света. Но „Рана“ носи и светлина в себе си. Например авторът обрисува чистата, макар и кратка, любов между двама млади с коренно различна съдба и обнадеждаващото приятелство, което един войник, ранен в още първото си сражение на фронта, завързва с четиригодишно момиченце, осиротяло заради войната и принудено да изживее ужаси, каквито никое дете не би трябвало да изживява.
Аз не съм литературен критик, а най-обикновен читател, който съди за достойнствата на една литературна творба по цялостното ѝ въздействие върху мен. Стигне ли историята до сърцето ми и провокира ли ме да си задавам въпроси и да (съ)чувствам, значи авторът си е свършил работата. „Рана“ напълно отговаря на това описание. Затова се надявам романът да достигне до колкото се може повече читатели във и извън България и да бъде превърнат във филм от режисьор, който има сетивата и уменията да пресъздаде история от подобен мащаб на големия екран.
Цялото ревю можете да прочетете тук: https://danipenev.net/nezarastvashtat...
„Рана“ е красив, смел и пропит от човечност опит за осмисляне на най-светлите и най-мрачните страни на човешката природа във вид на художествена творба, вдъхновена от реални събития отпреди повече от век. Преплитайки историята на главния герой, български бежанец от Одринска Тракия, който като студент по право в София е мобилизиран на Добруджанския фронт, и колективната история на българите във и извън пределите на страната в началото на XX век, авторът ни заставя да се замислим за войната и за болката, тъгата, съмненията, омразата, спомените и надеждата за мир, справе��ли��ост и разбирателство, които тя неизбежно ни завещава.
Разказ за греховността на войната като източник на смърт, разруха, ненавист, жажда за мъст и бъдещи войни, „Рана“ е болезнено актуален в контекста на войната на Русия срещу Украйна, войната между Израел и групировката „Хамас“ в ивицата Газа и множеството други войни и прояви на насилие, които всекидневно изпепеляват човешки животи в различни части на света. Но „Рана“ носи и светлина в себе си. Например авторът обрисува чистата, макар и кратка, любов между двама млади с коренно различна съдба и обнадеждаващото приятелство, което един войник, ранен в още първото си сражение на фронта, завързва с четиригодишно момиченце, осиротяло заради войната и принудено да изживее ужаси, каквито никое дете не би трябвало да изживява.
Аз не съм литературен критик, а най-обикновен читател, който съди за достойнствата на една литературна творба по цялостното ѝ въздействие върху мен. Стигне ли историята до сърцето ми и провокира ли ме да си задавам въпроси и да (съ)чувствам, значи авторът си е свършил работата. „Рана“ напълно отговаря на това описание. Затова се надявам романът да достигне до колкото се може повече читатели във и извън България и да бъде превърнат във филм от режисьор, който има сетивата и уменията да пресъздаде история от подобен мащаб на големия екран.
Цялото ревю можете да прочетете тук: https://danipenev.net/nezarastvashtat...
November 5, 2023
Изключително въздействащ роман, пропит с много болка и сълзи. Очертан е един сравнително слабо-познат исторически момент в българската история: смъртоносното гонение на сънародниците ни от Османската империя в мрачните дни на Междусъюзническата война от 1913-та година. Главният герой, без време оказал се начело на семейството си, е точно един от тези "щастливци" - бежанец от Одринска Тракия, записал право в София, своя нов дом, но мобилизиран да участва във войната, която днес наричаме Първа световна. Основното действие се развива през септември 1916-т��, по време на Добруджанската кампания, в която България се опитва да освободи тази своя област от румънска власт.
Безсмислието и жестокостта на войната са посочени множество пъти в книгата. В по-малка степен е показана и противниковата (т.е. румънската) гледна точка, която на практика не се различава съществено от българската.
В крайна сметка, това е една превъзходно сглобена творба.
Безсмислието и жестокостта на войната са посочени множество пъти в книгата. В по-малка степен е показана и противниковата (т.е. румънската) гледна точка, която на практика не се различава съществено от българската.
В крайна сметка, това е една превъзходно сглобена творба.
November 12, 2023
"Рана" е една страховита, на моменти брутална история, която под всички под всички описани зверства и страдания крие едно малко, но цъфнало зрънце надежда.
July 13, 2024
"Рана" е един от най-силните, тъжни и истински български романи, които съм чел последните години.
Твърдо 5/5!
Твърдо 5/5!
December 31, 2023
“Рана” е първият роман, който чета от Захари Карабашлиев. Сюжетът е познатата военна тематика и събитията от Балканските войни. Това обаче не попречи историята да е разказана по увлекателен начин, с изненадващи моменти и историческа акуратност. Чисто военните епизоди от книгата не са прекалено много, а е наблегнато на чувствата на героите, които преживяват войната. Авторът поставя и философски въпроси от типа на: Защо народите водят войни?; Кои са лошите? (в котекста на междусъседските отношения на България и държавите, с които граничи, а и на българите с комшиите им от други народности).
Някои от героите в романа са реални исторически личности като Борис Дрангов, Енвер Паша и др., които обаче не са обществено популярни, а е важно техните имена и дела да се познават и помнят.
В романа са разгледани моменти от българската история, които не ми бяха добре познати и успях да си ги доизясня. Авторът е извършил задълбочено проучване на част от наличната литература за периода, който е представен в романа.
Книгата започва малко разхвърляно, досущ като пъзел, но ако я прочетете докрай, всяко парченце ще си дойде на мястото!
Някои от героите в романа са реални исторически личности като Борис Дрангов, Енвер Паша и др., които обаче не са обществено популярни, а е важно техните имена и дела да се познават и помнят.
В романа са разгледани моменти от българската история, които не ми бяха добре познати и успях да си ги доизясня. Авторът е извършил задълбочено проучване на част от наличната литература за периода, който е представен в романа.
Книгата започва малко разхвърляно, досущ като пъзел, но ако я прочетете докрай, всяко парченце ще си дойде на мястото!
May 28, 2024
Не знам какво се случва с българските книги, които си избрах да прочета около 24 май, но ... и тази не ми допадна. Хареса ми частта Осколки - всичко останало ... не.
November 11, 2023
Спя плитко и обикновено при най-малкото разсънване през нощта, в съзнанието ми веднага нахлува мисъл свързана с най-големия ми интерес към съответния период и започват едни безсънни часове в умисъл.
Последните нощи нахлуващата мисъл е за този разказ.
С две малки деца, все по-трудно намирам време за скорострелно четене, но ако ми се беше отдало възможност вероятно щях да я сгъна за рекордно, за мен, време.
Бога ми, каква книга, какъв край…
Последните нощи нахлуващата мисъл е за този разказ.
С две малки деца, все по-трудно намирам време за скорострелно четене, но ако ми се беше отдало възможност вероятно щях да я сгъна за рекордно, за мен, време.
Бога ми, каква книга, какъв край…
February 9, 2024
Карабашлиев засяга темата за раната в душата на всеки българин, всеки човек. Дълбоката рана, причинена от войната, която погубва хиляди млади и стари животи, съзнателно или не.
Сава е български войник, избягал от Одринска Тракия, за да спаси, майка си и двете си сестри от "грозното" и "страшното". Установява се в София, учи право в Софийския университет. Запознава се с любовта си Елиза, влюбва се дълбоко. Двамата се обичат силно и невиноно. По-късно е мобилизиран на фронта за връщането на Южна Добруджа. Ранен е още при първата атака, нападнат е от свои, спасява се. Намира момиче сираче, родителите му са убити от румънците и решава заедно да поемат по пътя на спасението.
Любов по време на война, нещо хубаво, на фона на болката, смъртта и зверствата, породени от безмислието на войната. Хората казват,че надеждата умира последна. Сава намира смъртта си, при откриването на българските окопи. Храбростта и жертвоготовността на повдига му и на всички загинали за свобода ще остане във времето, ще остане в полетата на Добруджа. Но тяхната рана ще стои отворена, ще стои и ще ни напомня да пазим България.
Сава е български войник, избягал от Одринска Тракия, за да спаси, майка си и двете си сестри от "грозното" и "страшното". Установява се в София, учи право в Софийския университет. Запознава се с любовта си Елиза, влюбва се дълбоко. Двамата се обичат силно и невиноно. По-късно е мобилизиран на фронта за връщането на Южна Добруджа. Ранен е още при първата атака, нападнат е от свои, спасява се. Намира момиче сираче, родителите му са убити от румънците и решава заедно да поемат по пътя на спасението.
Любов по време на война, нещо хубаво, на фона на болката, смъртта и зверствата, породени от безмислието на войната. Хората казват,че надеждата умира последна. Сава намира смъртта си, при откриването на българските окопи. Храбростта и жертвоготовността на повдига му и на всички загинали за свобода ще остане във времето, ще остане в полетата на Добруджа. Но тяхната рана ще стои отворена, ще стои и ще ни напомня да пазим България.
April 1, 2024
Отдавна не бях чела толкова добра книга! Не само сред съвременните български, а и като цяло. Още повече с историческа тематика. Писателят така добре е успял да опише събитията, че да те пренесе все едно си там на място и съпреживяваш всичко с хората! Рана е от онези книги, които всеки читател трябва да прочете поне веднъж!
January 21, 2024
Книга, която оставя "рана" от мисли и чувства в душата. История, която едновременно не се чете лесно и се поема на един дъх.
. . . .
"А воеводата вика - когато не знаеш достатъчно, питай си сърцето".
. . . .
"А воеводата вика - когато не знаеш достатъчно, питай си сърцето".
November 15, 2023
“Нашето племе се състои не само от живи човеци, а и от дълга върволица мъртъвци, които се губят в мрака на вековете! И тяхното влияние е несъмнено по-силно и по-неотразимо, защото са по-многобройни и защото те възпитават младите с чистите си дела и безкористния си пример.”
January 5, 2024
Чел съм всички книги на автора и смело мога да каже, че РАНА е най-големият му шедьовър. Разтърсващата история на българските бежанци след трагичната за България Междусъюзническа война е разказана по един изключително силен и завладяващ начин. Книгата се чете с навлажнени очи през цялото време и не я препоръчвам на всеки. Зверствата и тъгата през този трагичен период са пресъздадени великолепно, личи си огромният труд положен от автора. Като сила, бих сравнил Рана с Абсолво те на Бърдаров. Случайно прочетох на скоро и Един от Първа, което се оказа една добра подготовка за по-доброто разбиране на романа.
January 15, 2024
Великолепна книга!
Горещо препоръчвам!
Изящен език, добре изградени образи, великолепно изграден психичен свят на главния герой, позволяващ съпреживяване на неговите мисли, терзания и надежди.
И една малка рана, която да те подсеща, че животът и смъртта са неразривно свързани, че вероятно дължиш живота си, заради нечия безименна саможертва, или заради шанса ти пръв да убиеш някого, не по-малко достоен от теб, някого с когото в мирно време може би щяхте да сте приятели.
Горещо препоръчвам!
Изящен език, добре изградени образи, великолепно изграден психичен свят на главния герой, позволяващ съпреживяване на неговите мисли, терзания и надежди.
И една малка рана, която да те подсеща, че животът и смъртта са неразривно свързани, че вероятно дължиш живота си, заради нечия безименна саможертва, или заради шанса ти пръв да убиеш някого, не по-малко достоен от теб, някого с когото в мирно време може би щяхте да сте приятели.
December 11, 2023
Не мога и не мога да го харесам тоя прехвален автор и тва е! Мъчих му една предходна с проценти сиво - пак греда, дет викат някои "тотал щета". Как да е, за тая сега - винаги ми се е струвало, че писането и съответно четенето имат нещо общо с танца. Изтипосват ти се насреща (автора) и ти гледаш и попиваш, увличаш се, възхищаваш се на движението, на лекотата му, на грацията, на внушението стоящо зад хореографията и тн (като зрител). Но в танца има един основен момент - отсрещният не може и не бива да разбира, нито вижда усилието, вложено в изпълнението. Този процес се случва от после когато и ако ��е замислиш колко време, пот и трудолюбие стоят зад изпълнението. При Захари напротив - виждаш всичко, най-паче една такава гола и босонога решимост как ей сега ще седне и ще сътвори те тоя роман, който ще те фане за гърлото и няма мърдане, и ще е история и пример. Много зор в това направление и много, много, ама много бе! изтъркани клишета. Се едно оня ден е гледал някой военен филм и си е казал: - А, че колко па да е трудно, бе?! Еми, трудно е, и по моему не му се отдава.
September 17, 2024
Топла, човешка, семпла в същността си история за болка, кръв и смърт, за трагедията на бежанците от Беломорска Тракия, но също и за саможертвата, куража, спасението и надеждата. Това е една от най-добрите книги на съвременен български автор, които съм чела напоследък. Личат си лекотата на перото и огромната по обем предварително свършена работа по проучването на (не)потулената ни история в началото на 20. век, за да ни се представи една достоверна гледна точка към тези две тежки събития за българите и процесите, довели до тях – бягството на тракийските бежанци и Първата Световна война (по-конкретно с��битията в Добруджа през 1916).
Войната и нейното изначално разрушително и безчовечно насилие. Подемът на един народ, готов да се бори със зъби и нокти, за да изучи децата си и да започне нов, свободен живот. Изнасилванията, мародерството и загубата на дома – и заедно с това загубата на щастието в малкото да имаш толкова много. Смазващото осъзнаване, че не си направил достатъчно, за да спасиш някого и последващото изкупление чрез спасяването на нечий друг живот. Рано погубените млади животи, пълни със страст, амбиция и любов. Кървавите касапници, смисълът да се биеш на родна земя за дома си и загубата на смисъл, когато човешки живот безогледно се погубва, а животинското надделява. Инстинктите за оцеляване и бягство, инстинктите да защитиш като убиеш пръв. Долното и мерзкото и висшата саможертва, само че не напудрена и не величава, а някак скромна и почти делнична.
Много има в тази книга. Има и всякакви говори от различни краища, които някак топло те посрещат по страниците. Има го и онова трезво, но толкова безпощадно в истинността си твърдение – тези, които остават в домовете си, изгарят с тях, онези, които стоят до добитъка си, са изклани с него, а другите, захвърлили дом, имане и стока, успяват да се спасят. Е, и те не всички. Арда е напоена с кръв. Има ги „страшното“ (смъртта“) и „грозното“ (изнасилването). Има го и един баща, който става нарочна жертва на прага на дома си и посреща куршум, за да стане курбан той, а не децата му. Много силен образ. И някак всеки родител се припознава там и изтръпва. Има го и малкото Ленче, което яде житни зрънца от мравуняка, и Сава, който гори от рана, различна от тази в тялото му. Много има. Ще го откриете.
Ще подарявам „Рана“ на приятели. Това е най-добрата препоръка, която мога да дам за една книга. Вярвам, че чрез романи като този историята се учи и помни най-добре, защото разбираме какво означават сухите редове в учебниците за хората, които са ги преживели тогава. Цялата човешка цена. В известен смисъл (не успявам да се въздържа да направя този паралел с „Времеубежище“) това е още една книга за паметта, но от друг ъгъл. Мълчанието е срамът на жертвите и страхът на безчестните. Паметта се съхранява като се предава нататък.
„Каква е ползата въобще – мисли Сава – от писането сега тук? То и от четенето каква полза е имало? Като сме чели това, което толкова по-умни от нас са писали, а и като сме писали това, което сме разбрали и запомнили, каква ни е файдата? Какво сме научили? Ето ни сега – въоръжени кости, жили и меса, – тичаме да превземаме вятърни мелници.“
„... човеците не бива да знаят истината за своята природа – това би отчаяло много от нас.“
„… ако през мирно време се съберат група безделници на един хребет и се снабдят с пушки и муниции, и открият огън по беззащитни непознати хора, събрали се, да речем, на сватба, най-вероятно ще ги наречем жестоки убийци, нали така? Заловят ли ги, ще ги осъдят и обесят (поне в Румъния, а сигурно и в България). Но ако на война същите тези безделници се захванат да убиват безпричинно купчини хора (които очевидно се предават), най-вероятно ще ги наре��ем герои и ще ги въз��аградим с медали и почести.“
„Баща му вярваше, че думите са сила.“
„Всяка война засяга всички живи. Ако не тази война, то следващата. Ако не следващата, то друга, още по-модерна и по-смъртна, може би война в следващия век или по-следващия. Всяка война ще е предпоследна, ако нещо не се промени, всяка война ще копае окопи за следващата.“
„А трябва да се помни, момче. Защото се забравя. И доброто се забравя, и лошото. Хеле пък лошото най се забравя. И пак се повтаря. Щото хората не си разказват лошото, гледат да го забравят. Сякаш като го забравят, то ще изчезне.
Може и така да е, казвам. Кой иска да помни лошото?
То и не трябва да се помни, ама трябва да се знае.“
„Всичко това, което правим по време на война, е от страх. За да не ни убият – убиваме. Страхът от смъртта причинява повече смърт. Битката се разпалва от страха на войници, а войната – от страха на политици и владетели. Страхът е огнивото на човечеството, по дяволите. Но докъде ще стигне това човечество с това огниво? И колко далеч трябва да стигне, за да осъзнае, че се движи с погрешно гориво в неправилна посока?“
Войната и нейното изначално разрушително и безчовечно насилие. Подемът на един народ, готов да се бори със зъби и нокти, за да изучи децата си и да започне нов, свободен живот. Изнасилванията, мародерството и загубата на дома – и заедно с това загубата на щастието в малкото да имаш толкова много. Смазващото осъзнаване, че не си направил достатъчно, за да спасиш някого и последващото изкупление чрез спасяването на нечий друг живот. Рано погубените млади животи, пълни със страст, амбиция и любов. Кървавите касапници, смисълът да се биеш на родна земя за дома си и загубата на смисъл, когато човешки живот безогледно се погубва, а животинското надделява. Инстинктите за оцеляване и бягство, инстинктите да защитиш като убиеш пръв. Долното и мерзкото и висшата саможертва, само че не напудрена и не величава, а някак скромна и почти делнична.
Много има в тази книга. Има и всякакви говори от различни краища, които някак топло те посрещат по страниците. Има го и онова трезво, но толкова безпощадно в истинността си твърдение – тези, които остават в домовете си, изгарят с тях, онези, които стоят до добитъка си, са изклани с него, а другите, захвърлили дом, имане и стока, успяват да се спасят. Е, и те не всички. Арда е напоена с кръв. Има ги „страшното“ (смъртта“) и „грозното“ (изнасилването). Има го и един баща, който става нарочна жертва на прага на дома си и посреща куршум, за да стане курбан той, а не децата му. Много силен образ. И някак всеки родител се припознава там и изтръпва. Има го и малкото Ленче, което яде житни зрънца от мравуняка, и Сава, който гори от рана, различна от тази в тялото му. Много има. Ще го откриете.
Ще подарявам „Рана“ на приятели. Това е най-добрата препоръка, която мога да дам за една книга. Вярвам, че чрез романи като този историята се учи и помни най-добре, защото разбираме какво означават сухите редове в учебниците за хората, които са ги преживели тогава. Цялата човешка цена. В известен смисъл (не успявам да се въздържа да направя този паралел с „Времеубежище“) това е още една книга за паметта, но от друг ъгъл. Мълчанието е срамът на жертвите и страхът на безчестните. Паметта се съхранява като се предава нататък.
„Каква е ползата въобще – мисли Сава – от писането сега тук? То и от четенето каква полза е имало? Като сме чели това, което толкова по-умни от нас са писали, а и като сме писали това, което сме разбрали и запомнили, каква ни е файдата? Какво сме научили? Ето ни сега – въоръжени кости, жили и меса, – тичаме да превземаме вятърни мелници.“
„... човеците не бива да знаят истината за своята природа – това би отчаяло много от нас.“
„… ако през мирно време се съберат група безделници на един хребет и се снабдят с пушки и муниции, и открият огън по беззащитни непознати хора, събрали се, да речем, на сватба, най-вероятно ще ги наречем жестоки убийци, нали така? Заловят ли ги, ще ги осъдят и обесят (поне в Румъния, а сигурно и в България). Но ако на война същите тези безделници се захванат да убиват безпричинно купчини хора (които очевидно се предават), най-вероятно ще ги наре��ем герои и ще ги въз��аградим с медали и почести.“
„Баща му вярваше, че думите са сила.“
„Всяка война засяга всички живи. Ако не тази война, то следващата. Ако не следващата, то друга, още по-модерна и по-смъртна, може би война в следващия век или по-следващия. Всяка война ще е предпоследна, ако нещо не се промени, всяка война ще копае окопи за следващата.“
„А трябва да се помни, момче. Защото се забравя. И доброто се забравя, и лошото. Хеле пък лошото най се забравя. И пак се повтаря. Щото хората не си разказват лошото, гледат да го забравят. Сякаш като го забравят, то ще изчезне.
Може и така да е, казвам. Кой иска да помни лошото?
То и не трябва да се помни, ама трябва да се знае.“
„Всичко това, което правим по време на война, е от страх. За да не ни убият – убиваме. Страхът от смъртта причинява повече смърт. Битката се разпалва от страха на войници, а войната – от страха на политици и владетели. Страхът е огнивото на човечеството, по дяволите. Но докъде ще стигне това човечество с това огниво? И колко далеч трябва да стигне, за да осъзнае, че се движи с погрешно гориво в неправилна посока?“
February 6, 2024
4.7/5, 9.8/10
-Романът "Рана" ми е първата стъпка в творчеството на Карабашлиев и съм много впечатлена. Точно този роман се поставя под категорията "исторически" и "антивоенен/хуманен", която е доста нова за мен. По начин на изказване и писане много ми напомня на Ремарк, като сравнявам мислено разказите на Ремарк с "Рана".
-Друга функция, която се проявява чудесно е припомнянето на българската история чрез този роман. Разделът "осколки" съдържа в себе си важна информация за националните герои, чрез която и информация ги поддържа живи в съзнанието ни.
-Като действието се развива по време на Балканските войни и Първата световна война, главно Добруджанския фронт, Карабашлиев много добре умее да ни пренесе във времето с използването на архаизми и особености по речта, и поведението на хората.
-Свързването на дадени събития, с които се сблъсква главния герои, с дадени изказвания на Борис Дрангов и Фридрих Ницше, ни дава перспективата на един подпоручик с неговия войнишки тефтер. Благодарение на тези цитати, аз научих за историческата личност Дрангов и за неговата биография. При Ницше с добавянето на негови цитати, които носят духа на нихилизма, се засилва истинското усещане за войната. Доста добър избор за подкрепящ философ.
-През цялата книга любимите ми моменти винаги бяха, когато чрез дадена случка или даден изказ на друг герой, главният герой-Сава, се връщаше назад във времето(ретроспекция) и разказваше за най-различни спомени(тези части от книгата са изумително написани). По този начин читателите успяват да опознаят героя, като информацията не се излага на един път, ами напротив, капка по капка. С всяка глава разбираш нещо ново за Сава-от майка му и баща му, брат му, образованието му до запознанството му с Елиза.
! Малък спойлер!
Още от тяхното запознанство и скитане заедно, ние можем да предположим, че Сава ще влезе в ролята на "ангел пазител" на Ленчето. Макар в началото да е отдръпнат от нея, с течение на времето като негова единствена цел се превръща нейната защита от войната и да се завърне невредима. С използването на обръщението "дете мое" от страна на Сава се засилва топлото отношение, което той отправя към нея. Детето вижда в него герой. Въпреки раната, която носи на гърдите си, той би останал жив, докато детето не е спасено. Когато този дълг е изпълнен и детето е предадено на "своите" , които ще се грижат за нея, чак тогава той изчезва от светоусещането на Ленчето и остава в съзнанието ѝ като спомен за един истински герой.
Книга, за която си заслужава да плачеш.
"Живите не виждат смъртта - тя е друго царство. Живите не виждат и живота - защото са в него. Живите не виждат."
-Романът "Рана" ми е първата стъпка в творчеството на Карабашлиев и съм много впечатлена. Точно този роман се поставя под категорията "исторически" и "антивоенен/хуманен", която е доста нова за мен. По начин на изказване и писане много ми напомня на Ремарк, като сравнявам мислено разказите на Ремарк с "Рана".
-Друга функция, която се проявява чудесно е припомнянето на българската история чрез този роман. Разделът "осколки" съдържа в себе си важна информация за националните герои, чрез която и информация ги поддържа живи в съзнанието ни.
-Като действието се развива по време на Балканските войни и Първата световна война, главно Добруджанския фронт, Карабашлиев много добре умее да ни пренесе във времето с използването на архаизми и особености по речта, и поведението на хората.
-Свързването на дадени събития, с които се сблъсква главния герои, с дадени изказвания на Борис Дрангов и Фридрих Ницше, ни дава перспективата на един подпоручик с неговия войнишки тефтер. Благодарение на тези цитати, аз научих за историческата личност Дрангов и за неговата биография. При Ницше с добавянето на негови цитати, които носят духа на нихилизма, се засилва истинското усещане за войната. Доста добър избор за подкрепящ философ.
-През цялата книга любимите ми моменти винаги бяха, когато чрез дадена случка или даден изказ на друг герой, главният герой-Сава, се връщаше назад във времето(ретроспекция) и разказваше за най-различни спомени(тези части от книгата са изумително написани). По този начин читателите успяват да опознаят героя, като информацията не се излага на един път, ами напротив, капка по капка. С всяка глава разбираш нещо ново за Сава-от майка му и баща му, брат му, образованието му до запознанството му с Елиза.
! Малък спойлер!
Още от тяхното запознанство и скитане заедно, ние можем да предположим, че Сава ще влезе в ролята на "ангел пазител" на Ленчето. Макар в началото да е отдръпнат от нея, с течение на времето като негова единствена цел се превръща нейната защита от войната и да се завърне невредима. С използването на обръщението "дете мое" от страна на Сава се засилва топлото отношение, което той отправя към нея. Детето вижда в него герой. Въпреки раната, която носи на гърдите си, той би останал жив, докато детето не е спасено. Когато този дълг е изпълнен и детето е предадено на "своите" , които ще се грижат за нея, чак тогава той изчезва от светоусещането на Ленчето и остава в съзнанието ѝ като спомен за един истински герой.
Книга, за която си заслужава да плачеш.
"Живите не виждат смъртта - тя е друго царство. Живите не виждат и живота - защото са в него. Живите не виждат."
December 4, 2023
Много любов има в тази книга. Затрогващо, силно резониращо чувство на приобщеност към нашата балканска история и съдба. Големите теми нерядко крият риск: ако изпълнението е кухо, пропагандно и манипулативно - отблъсква и създава чувство на дискомфорт у читателя. Но Захари Карабашлиев е подходил много отговорно с историческите проучвания, с емпатията към типажите, с изграждането на структурата на романа. Чудесна идея да включи дете в историята - това решение едновременно очовечава с препратките към ежедневието на мирното време (търсенето на дома и "мама"), и в същото време засилва драматизма на ранения войник, който трябва освен за себе си, да се грижи и за малко дете. (У Захари Карабашлиев си личи и опитът на баща, който умее да води диалози с малката си дъщеря :-)).
Най-силният му роман според мене - след "18% сиво" и "Хавра" ("Опашката" не съм чела). Личи си и напредналото умение на белетрист - баланс между диалози, описание на обстановка, създаване на атмосфера. Имах шанс да присъствам преди няколко години на едно от представянията на "Хавра", където Захари Карабашлиев сподели, че е внимавал да не пише "сценарий", да проверява има ли "прилагателни". "Рана" със сигурност не се плъзга в диалогичността на сценария, макар че би било чудесно някой ден да има филм по романа. Изобщо, сред изобилието на хубави български книги в последните няколко години се радвам, че не пропуснах тази.
Най-силният му роман според мене - след "18% сиво" и "Хавра" ("Опашката" не съм чела). Личи си и напредналото умение на белетрист - баланс между диалози, описание на обстановка, създаване на атмосфера. Имах шанс да присъствам преди няколко години на едно от представянията на "Хавра", където Захари Карабашлиев сподели, че е внимавал да не пише "сценарий", да проверява има ли "прилагателни". "Рана" със сигурност не се плъзга в диалогичността на сценария, макар че би било чудесно някой ден да има филм по романа. Изобщо, сред изобилието на хубави български книги в последните няколко години се радвам, че не пропуснах тази.
February 2, 2024
Великолепна книга от Захари Карабашлиев. Първа творба, която чета от него, по препоръка на Христо Блажев от неговото ревю в блога му.
Историята е колкото тежка и тъжна, толкова и изпълнена с мечти и идеали. Може би също като войната, която е централна "героиня" в романа. В послеписа Захари Карабашлиев споделя подробно източниците и хората, с които е разговарял, за да може максимално правдиво да пресъздаде както историческата обстановка, така и образите и идеалите на нашите сънародници от преди 100 години. И мисля, че наред с историята, която ни разказва, авторът се е справил блестящо с пресъдаването на една изгубена България - сякаш машина на времето ме прехвърли в зимните, студени и снежни нощи на София, в придошлите води на река Арда, в безбрежните поля на Добруджа. Образите на неговите герои са живи и истински, хем близки, хем вече така различни от днешните българи. Авторът много умело представя различните гледни точки и виждания на другите балкански народи, без да изпада в патосен патриотизъм.
В заключение - много силна историческа проза, с много приятен за четене стил. Силно впечатление прави споменаването на всички незнайни войни и обикновени хора в послеписа.
Може би единствената лека забележка е към леко предвидимия край (напомня на един известен филм от недалечното минало), но това е дребна (и единствена) забележка.
Искрено се надявам Захари Карабашлиев да напише и други интересни романи за тези бурни времена.
Историята е колкото тежка и тъжна, толкова и изпълнена с мечти и идеали. Може би също като войната, която е централна "героиня" в романа. В послеписа Захари Карабашлиев споделя подробно източниците и хората, с които е разговарял, за да може максимално правдиво да пресъздаде както историческата обстановка, така и образите и идеалите на нашите сънародници от преди 100 години. И мисля, че наред с историята, която ни разказва, авторът се е справил блестящо с пресъдаването на една изгубена България - сякаш машина на времето ме прехвърли в зимните, студени и снежни нощи на София, в придошлите води на река Арда, в безбрежните поля на Добруджа. Образите на неговите герои са живи и истински, хем близки, хем вече така различни от днешните българи. Авторът много умело представя различните гледни точки и виждания на другите балкански народи, без да изпада в патосен патриотизъм.
В заключение - много силна историческа проза, с много приятен за четене стил. Силно впечатление прави споменаването на всички незнайни войни и обикновени хора в послеписа.
Може би единствената лека забележка е към леко предвидимия край (напомня на един известен филм от недалечното минало), но това е дребна (и единствена) забележка.
Искрено се надявам Захари Карабашлиев да напише и други интересни романи за тези бурни времена.
March 19, 2024
"Да се знае. Да се помни. Защото не щем пак да се случва. Трябва да се знаят мъките на тракийци, да се знае, да не се забравя тая кръв, тези сълзи, тази неправда и тоз погром, тази гибел... Трябва да напишеш каквото си видял и чул, да не се случва пак."
В една война няма добри. Има майки от двата фронта, които плачат за убитите си съпрузи и деца, има стремеж за справедливост, но чия, има страх.
" В бой човек има един истински враг - страхът. А страх възниква, когато човек мисли или очаква някакво зло. "
"Под земята няма турци, няма гърци, няма българи, сине. Една е за всички и всички сме едно под нея. Ама не го разбираме докато я тъпчем отгоре."
"Човек всякога става такъв, за какъвто го вземаш... Говори с воина, като с човек юначен, честен, добър, и той ще стане такъв."
" А войводата вика - когато, вика, не знаеш достатъчно, питай си сърцето"
" А какво чудо е детския свят - да вижда това, което има значение. "
" Как се сприятеляваш с някого от първия момент? Как разпознаваш нечии очи, глас? Необяснимо нещо е човешкото лице и онази близост, която се случва или винаги, или никога. "
Рана е войната, има лек за рани - добротата.
В една война няма добри. Има майки от двата фронта, които плачат за убитите си съпрузи и деца, има стремеж за справедливост, но чия, има страх.
" В бой човек има един истински враг - страхът. А страх възниква, когато човек мисли или очаква някакво зло. "
"Под земята няма турци, няма гърци, няма българи, сине. Една е за всички и всички сме едно под нея. Ама не го разбираме докато я тъпчем отгоре."
"Човек всякога става такъв, за какъвто го вземаш... Говори с воина, като с човек юначен, честен, добър, и той ще стане такъв."
" А войводата вика - когато, вика, не знаеш достатъчно, питай си сърцето"
" А какво чудо е детския свят - да вижда това, което има значение. "
" Как се сприятеляваш с някого от първия момент? Как разпознаваш нечии очи, глас? Необяснимо нещо е човешкото лице и онази близост, която се случва или винаги, или никога. "
Рана е войната, има лек за рани - добротата.
May 6, 2024
Не знам какво казват критиците, но не ме и интересува-книгата е изключително добра, тъжна и същевремено изключително...не знам дори не мога да намеря думи за това. Историята на Сава е история на хиляди българи, за жалост наистина изгубена във времето, много малко хора знаят за това, което са преживели българите от тракия и македония през тези години, много малко хора се и интересуват да разберат, което е жалко, да не говорим за това колко е важно да знаем и през какво е преминала българската армия по това време-нещо, отново за което малко се говори. Романът има завършена композиционна цялост и някак е болезнено реалистичен на фона на нашия изключително самовглъбен и егоистичен свят. Сава жертва живота си като част от армия, която е отказала да му подаде ръка и да спаси него и семейството си, когато са имали най-голяма нужда и все пак, той дава всичко за родината си и не само, за децата на тази родина, за нейното бъдеще. Интересни бяха погледите в миналото с Елиза, със семейството му в Тракия, разбира се най-вече преживения от него ужас от войната, но и краят...краят ме разплака. Личи си колко много труд е вложен тук! Мисля че това е най-добрият роман на Захари Карабашлиев.
September 28, 2024
"Рана" разказва за едни от най-съдбоносните мигове в българската история - периода след Междусъюзническата и Първата световна война. За съжаление ние българите изобщо не познаваме тези години, макар нашето общество днес да е до голяма степен техен продукт. Дори и само заради това романът си заслужава да бъде прочетен. Карабашлиев умело описва ужаса на войната не само за преките участници в нея, но и за обикновените българи. Историята преплита две основни сюжетни линии - участието на Сава в ПСВ и разорението на тракийските българи. Страниците запечатват кошмара изживян от българите, за който днес дори и не подозираме. Главният герой Сава е изключително симпатичен, толкова реалистично е описан, че имаш чувството, че го познаваш. С лекота са вплетени препратки към реални личности и размишления върху думите на хора като Борис Дрангов и Ницше. "Враговете" са описани с типичния за българите хуманизъм и рационализъм, което прави чест на автора. Към средата на книгата действието се забавя прекалено много и има доста повторения. Краят обаче е изключително силен и запомнящ се. Книгата дава добра представа защо тези две войни прекършват духа на българите и защо днес сме такива, каквито сме.
November 13, 2023
“Рана“ не е просто художествена литература, базирана на исторически източници. Да, може да се чете като военен роман за Първата световна, може да се ползва като отправна точка за попълване на празнини (какви празнини, цели пропасти!) в познанията ни за процесите на Балканите и националните ни рани в началото на ХХ век, да бъде признание към “незапомнените”. Но важността ѝ отива отвъд - към вечните морални сблъсъци на добро и зло, национално и общочовешко, съзидание и разруха. Всичко, което се случва днес, има своите причини в това, което не е излекувано някога.
„Рана“ е една чудна метафора как човек върви през опустошението с дете „на конче“. Лично мен ме трогна много изборът на автора да разкаже войната по този начин. Защото най-голямата рана, която причинява всяка война, е за тези, които твърдим, че обичаме най-много. И така продължава и до днес.
Помислете добре, когато дете ви попита: “Кои са лошите?”
„Рана“ е една чудна метафора как човек върви през опустошението с дете „на конче“. Лично мен ме трогна много изборът на автора да разкаже войната по този начин. Защото най-голямата рана, която причинява всяка война, е за тези, които твърдим, че обичаме най-много. И така продължава и до днес.
Помислете добре, когато дете ви попита: “Кои са лошите?”
September 16, 2024
Романът е прекрасен! Подходих към него предубедено, но бързо ме завладяха редовете и красивотъжната история на Сава!
Темите, застъпени в книгата са актуални до днес.
Безсмислието на войната, която води до разруха, погубени ��ивоти, прекършени съдби и мечти!
Моралните ценности като доброта, взаимопомощ, дълг, любов към родината и семейството.
Има прекрасни редове, които си заслужават да бъдат запомнени, за да не забравяме, но човешката памет е къса! Къса е, за да забравим и да не живеем осъзнато, а после, когато ни няма, е късно за нас:(
"Под земята няма турци, няма гърци, няма българи, сине. Една е за всички и всички сме едно под нея. Ама не го разбираме, докато я тъпчем отгоре"
"От тази грозна война, в която влязохме отвсякъде така различни, ние всички излизаме еднакви – убийци или мъртъвци. В най-добрия случай ранени, но завинаги."
Темите, застъпени в книгата са актуални до днес.
Безсмислието на войната, която води до разруха, погубени ��ивоти, прекършени съдби и мечти!
Моралните ценности като доброта, взаимопомощ, дълг, любов към родината и семейството.
Има прекрасни редове, които си заслужават да бъдат запомнени, за да не забравяме, но човешката памет е къса! Къса е, за да забравим и да не живеем осъзнато, а после, когато ни няма, е късно за нас:(
"Под земята няма турци, няма гърци, няма българи, сине. Една е за всички и всички сме едно под нея. Ама не го разбираме, докато я тъпчем отгоре"
"От тази грозна война, в която влязохме отвсякъде така различни, ние всички излизаме еднакви – убийци или мъртъвци. В най-добрия случай ранени, но завинаги."
November 12, 2023
Рана в душата и в историята ни: https://knigolandia.info/book-review/...
Още от самото началото Захари задава тон, че това не е точно българска – повече е общобалканска книга, особено в това десетилетие на полуострова всичко е безнадеждно оплетено, най-малкото започва с обща война срещу турците, а само броени години по-късно те са български съюзници срещу румънците, които пък са подпомагани от руснаците. И на патриотичния подем за връщането на Добрдуджа – разбираем и обрисуван правдиво, е противопоставена още първата силна метафора в книгата: момента, в който главният герой Сава и войниците около него се втурват в атака срещу вятърни мелници. Точно там същинската книга начева – когато един куршум го застига още в тая първа атака, той остава тежко ранен на вражеска земя и става неволен свидетел на убийството на цяло мирно семейство. И сега от него зависи животът на едно четиригодишно сираче, което Сава се заклева да върне при българите на всяка цена. Тяхното мъчително промъкване сред враговете формира едната основна история – история топла и затрогваща, малко трагикомична заради диалозите помежду им (като баща на две дъщерички Заха��и просто знае как да предаде този тип объркващи разговори между дете и възрастен). А сред тяхното пълзене по изстрадалата добружанска земя се промъкват и спомените за неговото предишно пълзене – из одринската, когато е трябвало да се спасява със семейството си. И в един миг този спомен превзема книгата и се превръща в нейната същинска сърцевина – пълна с болка, ужас, насилие и смърт. В тая книга всичко е рана.
Ciela Books
https://knigolandia.info/book-review/...
Още от самото началото Захари задава тон, че това не е точно българска – повече е общобалканска книга, особено в това десетилетие на полуострова всичко е безнадеждно оплетено, най-малкото започва с обща война срещу турците, а само броени години по-късно те са български съюзници срещу румънците, които пък са подпомагани от руснаците. И на патриотичния подем за връщането на Добрдуджа – разбираем и обрисуван правдиво, е противопоставена още първата силна метафора в книгата: момента, в който главният герой Сава и войниците около него се втурват в атака срещу вятърни мелници. Точно там същинската книга начева – когато един куршум го застига още в тая първа атака, той остава тежко ранен на вражеска земя и става неволен свидетел на убийството на цяло мирно семейство. И сега от него зависи животът на едно четиригодишно сираче, което Сава се заклева да върне при българите на всяка цена. Тяхното мъчително промъкване сред враговете формира едната основна история – история топла и затрогваща, малко трагикомична заради диалозите помежду им (като баща на две дъщерички Заха��и просто знае как да предаде този тип объркващи разговори между дете и възрастен). А сред тяхното пълзене по изстрадалата добружанска земя се промъкват и спомените за неговото предишно пълзене – из одринската, когато е трябвало да се спасява със семейството си. И в един миг този спомен превзема книгата и се превръща в нейната същинска сърцевина – пълна с болка, ужас, насилие и смърт. В тая книга всичко е рана.
Ciela Books
https://knigolandia.info/book-review/...
December 19, 2023
Незараснали рани отваря Захари Карабашлиев в българското сърце. Романът умело съчетава измеренията на войната и нейното отражение върху човешкия живот в балканската реалност от началото на XX век с епоса и трагедията на българския народ. "Кръв срещу кръвта". "Кои са лошите?" - актуално, нали?
Истинска и изстрадана - слабо известната история на българите от Беломорска Тракия държи за гърлото и забива кама след кама в родовата памет - "Хеле пък лошото най се забравя. И пак се повтаря."
Актуално разказана и добре обмислена, рана ни кара да знаем и помним!
Истинска и изстрадана - слабо известната история на българите от Беломорска Тракия държи за гърлото и забива кама след кама в родовата памет - "Хеле пък лошото най се забравя. И пак се повтаря."
Актуално разказана и добре обмислена, рана ни кара да знаем и помним!
December 28, 2023
Днес за върших "Рана" на Захари Карабашлиев. Много тежка и интересна книга. Книга за войната,за болката,за това ,че всички страдат ,за безнадеждността.... Колко е трудно да останеш човек нечовешките условия на войната.
Има интересни факти от българската история много лични преживявания на героите, които те хващат за гърлото. Лошото е ,че човечеството не се учи от грешките и болката си ,а циклично повтаря мъката на Войната ,от която страдат обикновените хора, които искат спокойствие и здраве за семейството и близките си.
Има интересни факти от българската история много лични преживявания на героите, които те хващат за гърлото. Лошото е ,че човечеството не се учи от грешките и болката си ,а циклично повтаря мъката на Войната ,от която страдат обикновените хора, които искат спокойствие и здраве за семейството и близките си.
Displaying 1 - 30 of 55 reviews