Десет съвременни български писатели разказват истории за любовта. За онова чувство, което ни превръща във великани и което е съществена част от пътя. Усещането за щастие и болка едновременно. Какво си мислим, че разказваме, и какво се чува от нашия разказ? Има ли значение коя е гарата, от която тръгваме, и коя е гарата, на която се връщаме? Може би по-важното е кой и защо осмисля пътуването? Може би най-важното е, че любовта никога не умира, сменят се само нейните носители и вековете. Цветно, нежно, страшно, истинско.
Алек Попов е роден в София през 1966. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“ и българска филология в Софийския университет „Св. Климен Охридски“. Работил е като редактор, уредник в Националния литературен музей и дипломат. В момента Алек Попов е директор на Дома на детската книга и главен редактор на списание „Родна реч“. Прес-секретар на българския ПЕН център.
Като цяло останах разочарована. Започвам да си мисля, че в старанието си авторите да пишат оригинално за любовта, изобщо забравят да мислят за самата нея... Бих сложила 3 звезди заради 2-3 разказа. Най-вече за "Зое и Кати" на Надежда Радулова, този разказах сам по себе си заслужава дори повече. И все пак една птичка пролет не прави...
Бях си планирал сборника “Десет разказа за любовта” за едно чудесно, романтично, въздушно-лигаво и сърцетупно ревю, точно в духа на днешната дата, в тон с личното щастие, което преживявам с едно чудно момиче. За беда обаче този сборник до голяма степен е разочарование, поредно доказателство, че не може просто да се сберат произволна бройка автори зад две корици около една тема и да се получи добра сплав.
А започва толкова добре… Първият разказ – “Дуелът” на Алек Попов – има всичко нужно, за да ти създаде настроение, очакване, смях, просто майсторска работа. Но после нещата далеч не са така страхотни, особено два протяжни по дамски разказа, след които и малкото ти хубаво настроение отива в ъгъла и си реже вените, за да се не мъчи. Да, любовта не е само смях и рози, не е само радост и щастие, но пък не е и безкрайна агония все пак, не е депресарска емоционалност до безкрай. http://knigolandia.info/book-review/d...
Малко съм разочарована. Голяма част от разказите вече ги бях чела, което също не ми допада особено. Българската периодика, съчетана с интернет платформите не е достатъчно голяма, че да си позволиш да въртиш едни и същи парчета нонстоп.