“Една приятелка изпитваше дълбок страх от поглед на кукли. Изпадаше в истински ступор, срещнеше ли оцъклените им очи. Ама те наистина гледаха страшно, някогашните кукли. Оказа се, че този страх е описан и си има име, нарича се гленофобия.
Моят страх е дори по-ужасен, защото заплашителното може да е навсякъде. В никоя номенклатура на фобиите не съм го срещал и затова надлежно прилагам описанието му тук. Нека това бъде малкият ми научен принос към безкрайния Списък на страховете.
Имам фобия от един въпрос. Кошмарен въпрос, който може буквално да изскочи иззад ъгъла, скрит в беззъбата уста на съседката или изломотен от продавача на вестници. Всяко позвъняване на телефона е заредено с този въпрос. Да, най-често се крие в телефонните слушалки: Как си?
Спрях да излизам, не вдигах телефона, сменях местата, от които пазарувам, за да не завързвам тривиалните познанства на всекидневието. Блъсках си главата над това да изковавам защитни отговори. Нуждаех се от един нов щит на Ахил срещу глупостта. Как да се намери такъв отговор, който да не умножава бездарието, да не зацикля в клишето. Отговор, който да не те кара да ползваш готови фрази, отговор, който не лъже, но и не разкрива неща, които не искаш да разкриеш. Отговор, който да не предполага завързването на дълъг и безсмислен разговор. Коя фалшива традиция на етикета го е подготвяла, как се е шмугвал през вековете този лицемерен въпрос. „Как си?“, това е въпросът. That is the question. (Възвишеното „Да бъдеш или не“ се е сменило с това нищожно питане, ето ти доказателство за падение.)
Как си?
Как си?
Как си?
Как се отговаря на такова питане?
Виж, англичаните са се изхитрили, като са го превърнали в поздрав. Обезкостили са го, отнели са му питащото жило.„Как си“ е обелката на банана, поставена с цялата любезност под крака ти, сиренцето, което те примамва към капана на клишето.
Как си — слабата омаломощаваща отрова на всекидневието. Няма открит отговор на този въпрос. Няма. Знам възможните отговори, но се гнуся от тях, разбирате ли, гнуся се… Не искам да съм толкова предвидим, да отвръщам „благодаря, добре“ или „горе-долу, щом сме живи“, или „а бе оправяме се още“, или…Не знам как съм. Не мога да бъда категоричен. За да ви отговоря подобаващо, трябва да прекарам нощи, месеци, години, да изчета вавилонски кули от книги, да пиша, да пиша… Отговорът е цял роман. Как съм?
Не съм. Точка.
Нека това бъде първият ред. И оттук нататък да започне истинският отговор.”